Български същински сватбени обичаи и обреди

Сватбата винаги е в празничен, обикновено в неделен ден. Двете семейства се приготвят за него, заедно или по отделно са ходят на пазар, калесали са гости. Момковият баща е калесал кума.

В събота преди сватбата и в самия ден на сватбата се приготвя основния сватбен реквизит: сватбените хлябове, сватбеното знаме, кумовото дръвче, сватбените венци.

Комплексът от обреди по приготвянето на сватбените хлябове има различни названия – засевки, засевка, засев и др. Обредните хлябове се правят както в дома на годеника, така и в дома на годеницата и започват няколко дни преди неделята, определена за вземане на невестата. Освен за храна, сватбените хлябове, служат и като средство за символични изображения, които да имат магическо въздействие върху бъдещето на младоженците. В брашното или житото се поставят пръстен на момъка и гривна или пръстен на девойката (символи на сключването на брачен съюз). Месачката трябва да бъде дъщеря на живи родители. Засевките започват с песен.

Разнообразието в оформянето на повърхността на хлябовете може да бъде сведено до два главни обредни типа: сладка пита (меденик) и кумови краваи. Сладката пита (меденик, блага пита, шуга и т.н.) е кръгъл хляб със съвсем скромна или изобщо без украса. След опичането й се намазва с мед и в нея се поставя сребърна или стара пара. Разпределя се между участниците в засевките и чрез акта на разчупването се поставя края на старото и началото на новото семейство.

Кумовите краваи се оформят като кръгъл хляб с дупка по средата и богата пластична украса (змии, гущери, т.н.). Тези изображения имат за цел да предпазят човека и неговия микрокосмос: дом, земя, вода, които са източници на плодородие и продължаване на рода. Типични изображения са птиците като символ на семейството. На момковия хляб те са насочени навътре, защото момъкът остава в своя дом след сватбата, а на моминия – навън, в знак, че тя напуска своя дом. Кумовите краваи са част от кумовото дръвце.

Сватбеното знаме (байрак, пряпор, уруглица, стяг, т.н.) се приготвя или само в дома на младоженеца, или у младоженеца и у невестата. Знамето е символ на сватбеното шествие, на сватбата в момента на нейното придвижване от дома на младоженеца до дома на невестата и обратното и е обреден вариант на “дървото на живота”.

Знамето е бяло или червено, а понякога и двата цвята. Дръжката на знамето трябва да бъде отсечена само с един удар, за да бъде венчилото едно. Платът на знамето се зашива за пръта с червен конец или “мартеница”. Със същия конец се прикачват и останалите предмети, които служат за украса: цветя и зеленина. На върха на знамето се забожда червена или “позлатена” (варакосана) ябълка (лук, смокиня, дюля, лимон или друг плод). Следва предаването на знамето на девера, който го закачва в дома на младоженеца. Свалянето му е в неделя, когато сватовете тръгват за невестата.

Правенето на кумовото дръвце е свързано с месенето на кумовите хлябове и се извършва от момите – дружки на невестата. За кумовото дръвце се използва клон от плодно дърво или връх на бор, който има нечетно число (3 или 5) клони. За украсата му се използват цветя, зеленина, ябълка, червен конец, т.н. Украсеното дръвце се поставя върху кумовите краваи и така стои на масата до сватбата. По-късно кумовото дръвце се предава на кума срещу откуп и се оставя на сватбената трапеза в дома на младоженеца като символ на акта на творение на младото семейство.

Виенето на венци сравнително рано отпада от сватбената обредност. Въвеждането на металните църковни венчила, или корони, в края на 19 век изземват функциите на обредно приготвените венци. Венци се вият както за невестата, така и за младоженците. За основа на венеца се взема лозова, шипкова или трендафилова пръчка, която се увива с цветя, зеленина и разноцветни конци. Актът на поставянето на венците върху главите на младоженците осмисля съдържанието на термина “венчавка”.

Не е прието на сватба да се ходи без покана. Каненето, или калесването, заема особено място в сватбения цикъл, защото и най-близкия роднина, ако не е калесан да вземе участие в сватбата, не присъства. Поканата за участие в сватбата се предхожда от калесването на кума. Кум става кръстникът на младоженеца или някой негов наследник или роднина.

За сватба се кани най-често в деня преди вземането на невестата или по-рано. “Калесари” стават деверът, зълвата, младоженецът, ергени или моми от момкова или момина страна. Черпи се с вино като отпиването от него означава приемане на покана.

Вземането на невестата се предхожда от вечери на раздяла в двата дома. Момината и момковата вечер стават най-често в деня преди сватбата (събота) и продължава до късно през нощта, до зори.

Началото на раздялата на много места е свързана с поредица от гостувания на близки и роднини у момата с поклон (подарък), а също и с желанието да споделят мъката й от предстоящото събитие, да я успокоят. На много места в тази вечер се разглежда чеиза на булката. За разлика - на момковата вечер цари изключително приповдигнато настроение.

Животът на всяко момиче, докато е живеело при родителите си, се е състоял основно в приготвянето на сватбената й рокля  и на чеиза – дрехите за мъжа и децата. Всички жени в семейството са се включвали в този процес. Момичетата първо се учат да плетат, после да предат и накрая да тъкат. Семейството на мъжа има грижата да осигури накитите на булката. При годежа свекърът подарява на момата пафти и гривна от сребро или злато – до този момент тя е можела да носи само мънистени украшения, не и метални. Тяхното разположение по тялото също не е случайно: паричките или скъпоценните камъни, които падат на челото от забрадката, пазят ума, пендарите на гърдите – съхраняват млякото на бъдещата майка, а пафтите и коланът – детеродните й органи. Всички звънтящи украси – треперушки, висулки, парички, се считат, че гонят лошите сили.

Важен момент е плетенето на невестата, което се извършва от моми винаги в бащиния й дом и символизира преминаването й от моминство към положение на омъжена жена. Този обред води началото си от древните славяни. За тях свободната коса е била символ на свободен човек. Разплитането, миенето и заплитането на косата стават в деня преди венчавката.

На сплитането на момата отговаря бръсненето на младоженеца, извършвано преди да се вземе невестата от дома й. То символизира края на ергенството. Под брадата на младоженеца държат бяла кърпа (подарена на момъка от годеницата му), за да съберат всички косми и да се опазят от магия. По време на бръсненето музиката свири, тъпаните бият до скъсване, което е знак, че сватбарите са вече готови за тръгване.

В неделя сутринта, докато в дома на момъка се събират сватовете, момъкът се приготвя. Той облича нови дрехи или великденската си премяна. За отличителен белег се използват различни предмети, между които най-често белия пешкир (кърпа), подарен на младоженеца от годеницата му още на годежа. Премята се на дясното му рамо или на врата.

Бялото и червеното са основните цветове в сватбеното облекло: бялото е символ на женското начало, на чистотата и девствеността, а червеното на мъжкото начало, на огъня и плодородието. По-късно се появява и черното или тъмнокафявото като основен цвят на сукмана, елека. Черното едва през XVIII век става символ на траура – преди това белият цвят е изразявал скръбта.

Кумът се взема преди сватовете да са тръгнали за невестата. Държи се сватовете да минат за невестата по път, по който няма да се върнат, защото вярват, че в противен случай невестата ще овдовее и ще се върне при родителите си. У момини, сватбарите намират дворната врата затворена. За да ги пуснат, младоженецът трябва да се пребори с брата на невестата или да разреши мъчни задачи, понякога и да плати откуп. Някъде своеобразно изпитание за силата, сръчността и умението на сватовете се явява превземането на моминото знаме със сила. При пристигането на сватовете невестата, скрита у дома, се стреми да види първа момъка през определен предмет. Тя го поглежда през сито, “за да бъде сит от нея”. В следващия момент невестата излиза да посрещне сватбата. Тя е облечена във всекидневните си дрехи и наред с целуването на ръка, извършва и други действия като: ръсене с вода и посипване с жито. Следва пребулване на булката. По това време старите сватове сядат на приготвената от момина трапеза, а момите и ергените играят хоро.

Настъпването е резултат на надпреварата между младоженците – който от двамата пръв успее да настъпи другия, ще се чува неговата воля.

Прибулването на невестата заема централно място в подготовката й. В по-далечното минало за същата цел са използвали червения пояс на мъжа, а по-късно тъкана червена материя, която плътно прикривала лицето на момичето, така че то ставало невидимо за околните. Булото е най-същественият външен отличителен белег, с поставянето на който годеницата става невеста. Коренът на думата заляга и в основата на самото название булка. Едва през XX век булото става бяло. Под него невестата е носела фесче – шапчица, която се закрепва за косата. Някъде, след прибулването и прощаването невестата започва да пази обредно мълчание – да говее. Обуването на невестата се извършва почти изключително от девера (рядко от самия зет) с обувки (папуци, чехли), донесени от момкови. Деверът взема дясната обувка, поставя монета в нея и я обува.

Непосредствено след приготвянето на невестата се извършва и аналогичен на моминото прибулване обред с младоженеца, известен като предаване ручник. Невестата предава кърпа или ручник на младоженеца.

Докато продължава прибулването, обуването, захранването на младоженците, се предава сватбеното дръвце (кумовото дръвце) на кума от момите, които са го правили. След като получи дръвцето, кумът по-нататък има грижата да го пази и отнесе в дома на младоженеца, където се поставя пред него на трапезата. Освен сватбеното дръвце се предава и сватбения петел. За целта у момата предварително се приготвя червен петел, на който поставят кърпа за чул, венец, наниз червени чушки, торбичка за зърно. Петелът се предава на “заложника”. Заложникът (петелджия, петлар) е обикновено роднина на младоженеца и предаването на петела става при сходна ситуация на тази на сватбеното дръвце – пазарене и откуп.

При извеждането на невестата от дома й се пее прощална песен. На тръгване ръсят младоженците и сватовете с жито. Деверът гръмва с пушка и това е знак, че сватбата тръгва.

Широко застъпена по българските земи е практиката по пътя за църквата сватбата да премине през вода. Ако по пътя няма река, сватовете спират на кладенец или чешма. Водата е символ на границата, определяща преминаването на невестата от свое в чуждо пространство.

При влизането в църквата двамата млади трябва на прекрачат прага “с десните ноги на един път”, за да са заедно цял живот. Според църковните правила активна, действаща фигура във венчаването е свещеникът. Той разменя венчилата, пръстените, той захранва младоженците. Известни са обаче много случаи, когато част от неговите функции се изземват от кума и кумицата.

Прието е на излизане от църквата кумата да ръси сватбата с жито, дребни монети, сухи плодове и понякога бонбони, за да са плодовити младоженците. Някъде, ако свещеникът позволява, а другаде по традиция, тя ръси младоженците, докато те обикалят масата пред олтара. Тази обиколка наричат “попско хоро”.

Когато в селището няма черква, венчавката се извършва в моминия дом.

В дома на младоженеца свекървата посреща с мед и масло или хляб и сол. За невестата се пее като за снаха-отменница. Тя трябва да бръкне в огнището, за да се приобщи към новия дом.

Когато въведат младоженците, започва разтоварването на чеиза. Той се подрежда на двора, за да могат всички да го разгледат. Сватбената трапеза, освен, че се характеризира с ядене, пиене, музика, хора, песни, или накратко като веселба, се съпровожда и от важни обреди: поставяне на кумовото дръвце; гостите идват с приноси. Докато гостите ядат и пият, младоженците стоят прави в знак на почит и уважение към присъстващите. Те “говеят” до края на сватбата. На трапезата става даруването на сватовете, разграбването и унищожаването на кумовото дърво.

Празненството продължава и през първата брачна нощ, като се извършват множество ритуали за предпазване на младите от магии. Ако резултатът от свождането е положителен, т.е. ако невестата се окаже девствена (честна, добра, арна, хубава, чиста и пр.), най-често за това се оповестява с пушечен гръм. За девствеността на младоженката се съди по белега (нишана) на нейната риза. От този момент нататък веселбата взема небивали размери. Започва пъстро (шарено) хоро и се пие “блага ракия” (сладка, червена).