Трудът на Мария Тодорова за балканското семейство излиза за пръв път от печат през 1993 г. в САЩ, а издание на български език се появява през 2002 г. Изследването на балканското семейство в едноименният, академичен труд е замислено, като реакция срещу прекалените обобщения, основаващи се на опита на Западна Европа и засягащи мястото на Балканите в модела на европейското семейство.

По-ранните представи за европейското семейно минало почиват на спекулативни теории, стъпили върху еволюционното мислене на XIX в. Тук спадат идеите за етапи в семейната история и за постоянната и необратима еволюция от сложни/големи към прости/малки форми. Откриваме схващането, че цялото човечество по необходимост трябва да премине през всички фази на така предпоставената необратима еволюция. Съществуващите представи за европейското семейство са създадени основно от социолози. В тази област са работили съвсем малък брой историци. Английските и френски историци са облагодетелствани с най-добрите извори, позволяващи историко-демографски анализ, благодарение на дългогодишната традиция на системно водени записи и архиви.

Сред многото общи разработки, посветени на историята на европейското семейство като жалони в тази област се открояват два колективни труда за историята на населението и социалната структура - на Ласлет и Лоу от 1972 г., чиито труд предлага типология и се опитва да направи едно глобално сравнение на типа и структурата на домакинството - “Домакинство и семейство в отминалите епохи”. Вторият труд е “Семейни форми в историческа Европа” на Уол, Робин и Ласлет. Изданието излиза единадесет години по-късно и представлява един по-задълбочен и научно издържан анализ върху четириделната тенденция в структурата на домакинството:

1. западно-северозападен;
2. западно-централен или среден;
3. южен или средиземноморски;
4. източен.

Една от най-задълбочените съвременни интерпретации на регионалният модел на европейското семейство дава Андре Бюргиер. Неговият анализ е важен при обсъждане на факторите, които допринасят за тенденцията към комунален живот на Балканите. Този район е представен като област с “изключително упорита тенденция към сложни домакинства”, където водещо място продължава да заема сложното или съставно, патрилинейно домакинство.

Традиционният стереотип за мястото на Балканите в модела на европейското семейство налага да се изследват големината и структурата на семейните домакинства и да се отдели внимание на една конкретна семейна форма - южнобалканската задруга, нейното развитие и разпространение на Балканите. Акцентира се върху XIXв., поради източниците, достъпни за този период и поради разглеждането на XIX в. като време бележещо навечерието на балканският демографски преход. Османският период през XIX в. предлага живия образ на традиционното общество пред прага на големи промени.

Източници за структурата и големината на семействата на Балканите са различни видове регистри. Епархиалните книги се водят от свещеници в католическите църкви на Запад и дават информация за кръщенетата с точност на датите на раждане и имената на родителите. Регистрите за бракосъчетание свидетелстват за възрастта, на която се женят. При католиците има още и регистър на конфирмацията, изразяваща се в потвърждение на католическата вяра на децата по време на специална церемония в църквата. Според тези данни може да се установи броя на останалите живи деца. Тези регистри стават основа при изследване метода на възстановяване на семейството. Изследват се коефициентите на смъртност, раждаемост, брачност, инфертилност, продължителност на брака и пр. Източноправославната църква няма практиката да води подобни документи и единствен извор за православното население са извлечените от османските регистри откъслечни данни под формата на изследване на отделни казуси, отразяващи съществени черти на тази проблематика.

За семейство се смятат хора, които са свързани с брачна връзка и това, което ги обединява е от икономическа причина. В демографската литература е установено, че разграничаването на семейство и домакинство трябва да се съобразява с конкретният културен ареал.

Английският учен Питър Ласлет, допълнен от бащата на френската историческа демография Луи Анри, дават класификация на семействата със семейно-родствени връзки:

1. едночленни семейства - вдовици или вдовци без деца.
2. безбрачни - живеят по отделно.
3. семейства без семейна структура - съжителстващи роднини (пр. брат и сестра).
4. нуклеарно семейство - брачна двойка без деца; брачна двойка с деца; вдовици с деца, вдовци с деца.
5. разширено семейно домакинство:
   - възходящи - нуклеарно семейство + роднина по възходяща линия (пр. баба, дядо).
   - низходящи - нуклеарно семейство + роднина по низходяща линия (пр. племенници).
   - нуклеарно семейство + роднина по странична линия (пр. брат, братовчед по майчина или бащина линия).
   - нуклеарно семейство + ядро - сателит по възходяща линия (пр. семейството на бабата и семейството на брата на майката).
6. съставни семейни домакинства:
   - ядро + няколко ядра - сателити от старото поколение (пр. бабите и дядовците от двете страни).
   - ядро + ядро от по-младо поколение (пр. живее се при едно от роднинските семейства).
   - братства - обединени съпружески двойки на братята (пр. балканската задруга)

През целия период на XIX в. като най-разпространен тип се смята нуклеарното семейство, с варианти от останалите типове семейства. Данни за това можем да извлечем от наследствените описи на Балканите от този век, както и от покупко-продажбите, записани в кадийските регистри. Тези свидетелства показват, че в една или две стаи не би могло да съществува голямо семейство.

Статистиката на османските извори през целия продължителен период на тяхното съществуване си служи с едно ключово понятие - “хане”. Думата е от персийски произход и в буквален превод означава къща или дом. Османските регистри използват понятието хане като основна данъчна единица в зависимост от платежоспособността на даден индивид или група индивиди. Османските икономисти преценяват, че едно семейство с работната ръка, с която разполага може да обработва определена площ земя, която да дава такава продукция достатъчно за годишното прехранване на това семейство, за семе за посев за следващата година и продукция, с която да си платят данъците. Тази площ земя според османските икономисти трябва да бъде 40 – 50 дюнама (= дкр) земя от най-плодородните почви; 80 - 100 дюнама от средно плодородни почви и 130 – 150 дюнама от ниско плодородни почви. Ако едно семейство има повече от минималното количество, неговата работна сила няма да е достатъчна за обработване на земята, а ако земята е по-малко от минимума има проблем с изхранването на семейството.

Терминът хане се използва в джизие регистрите до края на XVII век. През 1691 год. се прави административна реформа в данъчната система, с която съществуващото до тогава колективно събиране на джизие на базата на ханета, се заменя с индивидуалното събиране на данъка от всичко пълнолетни мъже немюсюлмани, разпределени в категории според имуществото – богати, средни и бедни. От анализа на джизие регистри преди реформата става ясно, че хането се отъждествявало с женен мъж, който е глава на домакинството.

Предложената от Питър Ласлед класификационна система на типовете семейство изглежда неприложима и най-широко възприета за целите на сравнителния анализ, опиращ се на големината и структурата на балканското семейство. От неговите изследвания можем да приемем, че разпределението на балканските домакинства по категории в Сърбия и в България е най-близко с данните за Германия и Италия. Обществата в тези държави се характеризират с преобладаващ брой домакинства с прости семейства, редом със значителен брой домакинства, в които живеят разширени съставни семейства. Данните за балканите се отличават с другите части на Източна Европа (Естония и Русия), където преобладават сложни семейни домакинства. Любопитна подробност представлява по-големият дял съставни домакинства при мюсюлманското население в градовете, спрямо християните в градовете и имигрантите мюсюлмани в селата.

Всички вписвания на едно единствено лице от мъжки пол към дадено домакинство се приемат като прост тип семейство. Възможно е сред тях да има едночленни домакинства или несемейни домашни групи, но техният дял е незначителен имайки в предвид общите тенденции на брачност в България. Приема се, че всички лица навършили 25 години. Ето защо всяка група с двама или повече мъже над тази възраст се смята за сложно семейство. Всички комбинации от лица на възраст между 18 – 25 год. в зависимост от това дали са женени или не, попадат в една от трите категории семейство – просто, разширено и съставно. В последно време се застъпва тезата, че броя на възрастните в дадено домакинство е по-задоволителен показател за състава на домакинството, тъй като по-точно отразява функцията на домакинството като икономическа единица. В данните за България е установен изключително малък брой домакинства без мъже в активна трудоспособна възраст. Броят на домакинства с мъже над 59 год. е незначителен. Това отразява съществуващите социални и културни норми, при които възрастните хора почти неизменно живеят в разширени и сложни домакинства. По-често се срещат домакинства с мъже под 20год., като най-вероятно това са домакинства на вдовици, където бащата е починал скоро.

Въз основа на наличните данни от Сърбия и Североизточна България изглежда, че Югоизточна Европа спада към по-големия европейски регион с характерни за него преобладаващи нуклеарни семейни домакинства. Процентът съставни домакинства тук е по-висок отколко в Северозападна Европа, но остава близо до съответните данни за Централна и Южна Европа.

Големината на домакинството е друг критерий, по който се характеризират видовете домакинства в различните региони. Доминиращият стереотип предполага наличието на големи домакинства като норма в традиционните общества. Количествените изследвания обаче, показват по-малобройни домакинства, обикновено с приблизително петима членове.

В османските изследвания първи Баркан използва коефициентът пет за средна големина на домакинство, чрез използването фискални извори, основаващи се на данъчната единица хане. До подобни заключения стига и изследователят Хамел въз основа на османски сведения от XVI век и сръбски статистически данни от XIX век, като отбелязва че домакинствата с нуклеарна семейна организация никога не падат под 40 %, а могат да достигнат и 82%. Процентът сложни семейни форми е най-висок при данни от XIX век. Данни от регистрите на венецианската администрация в Далмация и от архиви в Дубровник сочат, че през 70-те год. на XVII век селските семейства в дубровнишката република имат средно по-малко от петима членове. Цифрата е още по-малка за островите по крайбрежието на Далмация. В данни от венецианския регистър за Пелопонес от 1700 год. са регистрирани общо 43 361 семейства с средна големина на семейството 4.04 души. Възможно е малкият размер на тези домакинства да се дължи на имигрантският им статут, но може изобщо да става дума за население, за което са характерни малки домакинства.

Данни от началото на XIX век сочат, че домакинствата в Черна гора имат средно 9.3 членове, а от средата на XIX век сведенията сочат 12.3 в някои части на Босна и Херцеговина. Православните домакинства имат средно 14.8 членове, католическите 13.2, а мюсюлманските средно 9.3. Първото унгарско преброяване от 1787 год. също отчита средна големина на хърватските домакинства 8.33, а в някои околии и 10.6 членове. Вероятно тези данни са повод да се наложи схващането, че такива големи и сложни домакинства не са характерни само за изследваните области или селища, а могат да се използват за цяла Югоизточна Европа. Данни от Североизточна България свидетелстват, че най-много са петчленните семейства следвани от домакинства с трима, четирима и шестима души. Едночленните домакинства и домакинствата с десет или повече души са по-скоро изключение, а в състава на най-голямото засвидетелствано домакинство влизат 14 души.

Моделите на унаследяване играят първостепенна роля при оформянето структурата на семейството. През XIX век на Балканите системата на унаследяване т.е. пътят по който се предава собственост между живите и мъртвите особено от едно поколение на друго, в действителност представлява сбор от различни и други системи, основаващи се на обичайното, византийско и османско право. Византийската Еклога предоставя на главата на домакинството неограничени права да се разпорежда със собствеността си. Славянският вариант на Еклогата продължава да се прилага и след излизането и от употреба от Византийската империя, което свидетелства за пригодността на законите и съответствието им с обичайното право. Според разпоредбите на Душановият законник, собственикът на бащина и закупен имот могат свободно да го дават като зестра, да го даряват на църквата или да го продават. Тази собственост, предавана от бащи на синове се нарича “бащина”. Само обичайното право поддържа колективното право над бащината. Официалното законодателство във всички случаи защитава индивидуалните права на собственика и неговите наследници. Тази двойственост отразява наличието на свързани семейства от типа задруга.

Принципът за равна подялба на наследството преобладава в цяла Югоизточна Европа. Според традицията къщата остава за най-малкият син при когото като правило остава да живее живият родител. Същевременно подялбата на наследство по равни дялове се отнася само до мъжкото потомство. Жените не наследяват недвижими имоти. Антрополози и историци единодушно смятат, че неделимото наследство води до нисък процент бракове и преобладаващи съставни домакинства, докато възможността за подялба води до ранни бракове, умерен процент постоянно безбрачие и висок дял нуклеарни семейства. Големината на домакинството е свързана с избраният момент за разделяне на семейството, а това на свой ред е свързано с предаването на собствеността.

Един съвременник на задругата и неин последовател в края на XIX век дава следната характеристика: “Под името задруга разбираме семейство от 10, 15, 20 и повече малки семейства или домакинства, които живеят заедно, работят заедно, ядат заедно и се управляват от един човек.” Стефан Бобчев разграничава индивидуалното семейство от два типа задруга. Първият е простата задруга, която от гледна точка на големина и състав съответства на отделното семейство, но за разлика от него, където главата на домакинството е собственик на имуществото, при простата задруга съществуват общи права върху имуществото. Вторият тип е сложната или колективната задруга, която бива многобройна или малобройна. Всички други задруги се определят като родови групи, сформирани в отговор на предизвикателствата за припечелване подкрепа и защита.

Терминът задруга се използва в значение на семейна организация, т.е. родовите аспекти на задругата са неотделима част от нейните характеристики. Тълкуването му като специфичен тип домакинство между роднини е най-разпространеното му значение. Задругата се изследва като вид структура на семейството и домакинството. Много от изследователите на задругата смятат, че тази институция е характерна за Балканите от незапомнени времена. Други я отнасят от епохата на Средновековието, а трети казват уклончиво, че задругата заема от векове централно място в планинския живот.

Родоначалникът на задругата най-често е наричан домакин. Той разпорежда всички стопански работи в къщата, в същото време е отговорник за задругата и неин представител пред обществените власти и учреждения. Той е и съдник в задругата: преценява постъпките и поведението на членовете и има право да наказва. При по-важни случаи властта му е ограничена. В такъв случай той действа след съвещание с по-възрастните членове на задругата. Властта на домакина е пожизнена. В редки случаи може да бъде заместен с друг или да се предизвика разделение. Второто по важност лице в задругата е домакинята – съпруга на домакиня. Тя ръководи домашните работи сред жените и домашното стопанство. Членовете на задругата са кръвно сродени. Семейството на задругата е разширено, като съставните семейства са на синовете и внуците от мъжка страна на домакина. Личната собственост в задругата е само облеклото и донесената от жените зестра при женитбата им.

Това което учените определят като задруга самите хора са наричали “куче” (къща) или челяд (деца, домочадие), с които почти неизменно вървят и прилагателните “велика” и “голяма”. Показателен елемент за големината на задругата е къщата. Според Емил дьо Лавели “къщата на задругата е много по-висока и по-голяма от домовете на отделните семейства”. Постройката на къщата на задругата, нейните архитектурни характеристики, независимо дали става въпрос за една къща, две залепени къщи, главна постройка с прилежащи помещения или долепени по-малки къщи, или пък самостоятелни къщи, изградени около общ двор, притежава отчетливи характеристики, които отразяват състава на домакинската група.

Задругата като дял в съществуващата структура на домакинствата и семействата на Балканите, дадена от Ласле, се свързва с географското разпределение на различните семейни форми. Разпределението на домакинствата по вид и географско разположение разкрива следната картина: простите домакинства преобладават по Адриатическото крайбрежие, на изток в прилежащата Динарска област между долините на р. Сава и Морава преобладават големи, разширени и съставни семейни домакинства. Това е планинска животновъдна зона, която обхваща планинските системи в Босна, Херцеговина, Северна и Централна Македония и Централна Албания. Друг подобен регион с вероятен голям процент сложни семейства са североизточният дял на Стара планина, планинските територии между бивша Югославия и България и района на Родопите. Макар и в по-малка степен задруги се срещат и в някои долини в Сърбия, Западна и Централна България, Южна Македония и Южна Албания. Свидетелствата за съществуването на задруги в някои части на Балканите, като западните български територии са от XIX век.

Научният спор за задругата е дали тя е етап в развитието на обществото и дали е присъща само за славяните. Основни участници са Мария Тодорова, Стоян Генчев и Карл Казър (“Пастири, Дворци, Племенни герои, Възход и настояще на балканския патриархат.”) Карл Казър смята, че балканската задруга е илирийско население от Античността. Основната форма на Балканите до XIX век включително пренесена от албанските пастири. Според него задругата е от древността и винаги я е имало. Мария Тодорова смята, че задругата е късно явление на Балканите и се свързва с икономически фактори в Османската империя. Тя говори за термина задруга като по-късно наречие, родено от изследванията на науката. Тодорова свързва задругата с все по-активното участие на балканското население в скотовъдството. В края на XVIII век започва масово създаване на чифлици в Османската империя. Животновъдството изисква смяна на пасищата и повече на работна ръка за отглеждането на стадата. Логично е хората да се обединят по роднински признак, като терминът задруга се появява по-късно през XIX век от научна гледна точка. Задругите са ограничени главно в планинските райони, там където доминира чифликчийството и се отглежда добитък. Тодорова свързва появата на задругата с промененото отношение между селянина и земята, появата на чифлиците и рязкото увеличение броя на добитъка в империята. От тук се изисква повече работна ръка, от тук – се създават съставни семейства.

Изглежда, че най-сериозната разлика между типа западноевропейско и югоизточноевропейско семейство (балканско) е не толкова в количествените разлики, колкото в това, че на Балканите разширеният или съставният тип семейство е по-често и за по-продължителен период етап в развитието на жизнения цикъл на индивидуалното семейство. За Балканите няма детайлно разработени модели за структурата на домакинството сравними със съществуващите модели за други европейски райони. Основната разлика е в относителното значение, което се придава на различни фактори – социална структура и култура, икономически и природни дадености.

Галина Сарандева, Етнология 2005 г.